Изключително съм благодарна на последния случай, с който работих.

Жена, преживяла насилие и жестоко отношение в детството си, с която преминахме пътя от точката, в която беше загубила силата си и беше дала власт на родителите и на мъжа си да определят емоциите, желанията и нуждите ѝ.

Какво направихме по време на процеса?

В мое присъствие и с мои насоки тя откри къде са нейните истински желания и нужди, кои са автентичните ѝ цели и мечти, и силата в себе си да ги сбъдне.

И всичко това тя си го е носила до момента, в който дойде при мен. Просто го беше забравила.

Бяха я научили от ранно детство, че силата е в другия. А това поражда едно безкрайно чувство на безсилие.

Нещото, което най-много помогна в целия процес, не бях аз. Аз съм само катализатор.

Беше тя самата.

И знаете ли защо?

Защото беше абсолютно отдадена на процеса. Още в самото начало тя ме намери и заяви със сила и яснота:

„Искам този процес.“

Не ме попита за цена.

Не ме попита какво ще ѝ отнеме като време и ресурси.

Беше готова да даде всичко, за да открие силата си.

Инстинктивно беше усетила, че може да го направи с мен.

Не се познавахме от преди това. Беше ме открила в интернет пространството — „случайно“. А вие знаете, че случайни неща няма.

Споделям нейната история под формата на приказка, която тя създаде в края на процеса. Правя това с нейно разрешение.

В последната ни сесия осъзнаването, до което стигна, беше: „Искам да споделям всичко, до което достигнах тук, за да помогна и на други като мен.“

Моите уроци и изводи като терапевт от този процес(защото и аз се уча чрез хората, които идват при мен):

1. Работя само с хора, които са изцяло готови за промяна.

2. Поставям ясни граници още в началото на процеса и цена, която съответства на качеството на работата ми.

3. Качеството на моята работа е в трансформацията.

   Когато човек е готов да даде от себе си — време, пари и действия —резултатът е дълбок и реален.

   
   

   Това е.

Без повече думи

Приятно четене на една лечебна приказка,

Живяло някога момиче, което се казвало Вяра, тя имала брат, малко по-голям от нея, с който си играели много. Вяра винаги измисляла нови игри и винаги с брат си се забавлявали много. Когато измисляла обаче бели, като да къса тапетите на баба им, батко и го правел с нея, докато не влезли в стаята, родителите им. Вяра продължила да къса тапетите съсредоточено, а батко и спрял и замръзнал. 

От тогава, лъчезарната смела и игрива Вяра, започнала лека полека да се променя и да се затваря в черупка. Каквото и да правела, винаги я сравнявали с батко й. Родителите винаги вярвали на него, не на нея.

Когато пораснала Вяра  силно вярвала, че не става за нищо, че за да бъде обичана трябва да го заслужи и след като никой не я обича, значи не го заслужава. Дали ще съществува или не, няма никакво значение. 

Животът и минавал ден след ден, някак по инерция, докато не срещнала приказен момък, от който тя била сигурна, че иска дете. И не след дълго, сред смях и закачки, се оказало, че тя е бременна. Вяра била толкова щастлива, че било без значение дали момъка ще остане с тях или не. Дълбоко в себе си, тя знаела, че това дете е дар, на който трябва да се наслаждава.  Годините си минавали и Вяра си възпитавала дъщерята както намери за добре.  Обличала я в неутрални цветове и дори забранила на всички, които решили да купуват дрехи за детето, те да са бонбонено розово. 

Поживели тримата така, някак в тихо разбирателство, но за Вяра това не 

било достатъчно. Тя се нуждаела от топлина, нежност и закрила, същото искала и за дъщеря си. Искала малката и принцеса да расте обградена с любов, да знае, че ако сгреши, това не я прави лоша. 

След дълго мислене и премисляне, Вяра, решила че с дъщеря си, макар и без пари, ще живеят по-спокойно. Събрала си багажа един ден, взела детето и се преместила при майка си. 

Вяра работела неуморно на две места, но за съжаление само лятото. Но тя не знаела как ще и се преобърне живота същото това лято. 

За първи път в живота си, Вяра се влюбила в приказния принц от нейните мечти. Той се отнасял с нея като с истинска принцеса. Всяка свободна минута, те прекарвали заедно. Той и правел комплименти, подарявал и цветя, без повод, правели много неща заедно и в част от тях включвали и детето. И двете били много щастливи с принца. Той ги запознал с неговата дъщеря, заедно ходили на плаж,  излизали и за кратко били истинско семейство. Вяра си представяла как след време ще остареят, ще се грижат един за друг, как ще се радват на внуци и ще бъдат щастливи. 

Минавали години, децата растели и започнала да се появява пропаст между Вяра и Принца, който страшно много се влияел от майката на дъщеря си. 

Вяра започнала отново да се затваря в черупката си, премълчавала доста неща, които и тежали. Докато една година не се разболяла точно преди Нова година. Лежала Вяра на легло, с висока температура, безсилна да стане от леглото. Стараела се, но било трудно да остане и пет минути права. Тогава принцът я питал дали ще пътуват, за да посрещнат Нова година с негови приятели и дъщеря му, но болестта на Вяра не и позволила. Принцът се обърнал с думите, че за него това е специална вечер, със специални хора и няма как да остане с нея, обърнал и гръб и заминал.

Вяра гледала невярващо, тя имала нужда от него, а той я изоставил. Те били специални хора за него, а тя явно не. Те заслужавали неговото внимание, а тя явно не.  Вяра се сринала и се чувствала още по-безсилна, още по- смазана и по-малка от грахово зърно. Дните започнали да минават бавно, на автопилот, в сълзи и едни и същи мисли в главата " Аз не съм специална, аз не заслужавам никой да се грижи за 

мен. Той предпочита другите вместо мен. Коя съм аз за него - Никоя." 

Вяра обаче имала Духче,  с което споделяла и радост, и мъка. Оказало се, че то е точно  там,  до нея, когато тя имала нужда.  През цялото време Духчето я изслушвало, успокоявало, прегръщало и я карало да се чувства значима. Много си говорели, всичко обсъждали, Духчето имало дарба да успокоява Вяра и да я кара да се усмихва.  Двамата били неразделни приятели, разчитали един на друг и се подкрепяли. Но за Вяра това не било достатъчно, тя знаела, че в лицето на Духчето има истински приятел, но ако иска да промени нещо, ако иска да прекара старините си с принца, тя трябва да се промени.  И започнала да търси феята кръстница. Тъкмо решила, че я е намерила, не щеш ли оказва се, че тя е фея кръстница, но не и нейната. Вяра продължила да търси, започнала да чете  книги, как да се промени, какво не е наред, от къде да започне.

Попаднала на друга фея кръстница, която по-скоро се оказала фея кръстница на принца, не нейната. 

Вяра не се отказала, продължила да търси, през това време винаги се обръщала към Духчето. То помагало на нея, тя помагала на него. 

След дълго търсене, Вяра намерила фея, не кръстница, но нейна фея, с която започнала да говори, да обсъжда и да се вслушва в нея. Известно време поддържали контакт,  но вътрешно в себе си  Вяра отказала да се примири с фея, която не е нейната фея кръстница.  На моменти Вяра се отчайвала, дори Духчето, което винаги било насреща и казало, че е крайно време да се откаже. 

Но Вяра не се отказала,  знаела, че там някъде, нейната фея кръстница я чака.  И я намерила, и въпреки, че изпитвала огромен страх, Вяра знаела, искала и била готова за това, което и предстои. Знаела, че за да се промени, феята кръстница ще я закара до най-мрачните и дълбини, най-големите болки и страхове, но тя ще е до нея и ще и помогне. Така и станало, понякога след срещите с нея трябвало да преосмисля преживяното, друг път била превъзбудена, но ден след ден, Вяра започвала да излиза от черупката си и да връща онзи дяволит поглед, който обожава.  За първи път от както била малка, Вяра се чувствала наистина добре в кожата си, знаела, че тук и сега е правилното място. И разбрала, хората в живота и идват и си отиват, всеки със своята мисия. Но тя, Вяра, продължава да е тук и сега. Промяната не е заради принца, а заради нея самата.

И приказката и едва сега започва!